Отговор от Ив-Финанс15 ООД София: Бихме желали да ви информираме, че в най-общия случай, ако лицата, командировани в ЕС, са в трудово правоотношение, съответстващо на българското трудово законодателство, и срокът на командироване е по-дълъг от 30 календарни дни(чл. 121, ал. 3 от Кодекса на труда), работодателят спазва трудовото законодателство на Република България, в т.ч. и Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска “трудова злополука”, при условие че предприятието принадлежи към икономическа дейност с трудов травматизъм, равен или по-висок от средния за страната.
За държави извън ЕС и при командироване до 30 календарни дни в ЕС приложимото трудово право се определя от Кодекса на международното частно право (КМЧП). Съгласно него при трансгранична ситуация, различна от командироване, трудовите договори могат да се уредят от избраното от страните право – съгласно разпоредбите на чл. 96 (1) от КМЧП и чл. 8 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения. Изборът трябва да бъде изричен или да следва ясно от разпоредбите на договора или от обстоятелствата, при които се развива договорното отношение. Страните могат да направят избор на приложимо право за целия договор или за част от него. Ако всички елементи на договора в момента на избора са свързани с една и съща държава, изборът на чуждо право не трябва да лишава работниците от защитата, която му осигуряват повелителните норми на тази държава. Когато няма избор на приложимо право, трудовият договор се урежда от правото на държавата, в която работникът или служителят обичайно полага своя труд, дори ако временно е изпратен в друга държава. Ако пък той не полага обичайно своя труд в една и съща държава, то се прилага правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване или основното място на дейност на работодателя. Ако от обстоятелствата като цяло следва, че трудовият договор е в по-тясна връзка с друга държава, се прилага правото на тази друга държава.
Предвид изложеното, считаме че когато по горните правила е приложимо българското трудово право, то същото се спазва в пълнота, включително изискването за застраховане на работниците и служителите за риска “трудова злополука”.
май 2015 - Счетоводни услуги, Счетоводна къща, счетоводство на фирми по ДДС
Отговор от счетоводна къща Ив-Финанс15 ООД София: Съгласно чл. 48а от Кодекса за социално осигуряване (КСО) осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение за бременност и раждане вместо трудово възнаграждение, ако имат 12 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск.
В случая, за да имате право на парично обезщетение при бременност и раждане, е необходимо да имате 12 месеца осигурителен стаж като осигурена за общо заболяване и майчинство и към началото на първия болничен лист за 45 календарни дни да упражнявате трудова дейност, по която да подлежите на задължително осигуряване за общо заболяване и майчинство. Стажът в размер на 12 месеца не е необходимо да е положен непосредствено преди началото на временната неработоспособност поради бременност и раждане.
Ако не отговаряте на посочените условия, Вие нямате качество на “осигурено лице” по смисъла на КСО и нямате право на парично обезщетение от средствата на ДОО. В този случай, следва да се обърнете към съответната Дирекция “Социално подпомагане” по местоживеене.